Тя е стара и татуира само стари неща.
Лицензът ѝ е от най-старите.
И студиото ѝ е старо, в етнографския квартал.
Витрината е с вграден изглед към морето.
Когато я питам как татуира, отговаря: „В традиционен ню-САЩ стил“. Владее също японо-корейски и пост-епидемичен китайски стил, но не ги е използвала често. Австралийският ѝ модул е тотално повреден от погромите.
При нея съм, защото мислогвам стари неща.
– Разкажи ми за стиловете си – питам и се настанявам на стола срещу нея.
– Искате ли да ви татуирам? – обнадеждава се веднага тя.
– Не още. Разкажи ми за стиловете. С какво се отличават чак толкова?
Столът е удобен. Направо потъвам в него. Правя си няколко пози за монтажа после, също и панорама от тази гледна точка. Музейният ми билет е за цяла седмица, имам предостатъчно време.
– Какво за стиловете?
– Защо не татуираш европейско? Или южноамериканско?
Машината за татуировки тихичко бръмчи. Зуумвам витрината. Двуизмерна е, но цветовете са ярки и реалистични. Крайбрежието и плажът, които виждам, са били спомен още когато са я инсталирали в това студио. Сигурно е било готин номер. Да имаш истински изглед, а зад него – сляпа стена.
– Може да е имало друго студио – отговаря накрая тя. – Или всичките мечти на Европа да са били в ню-САЩ стил.
Запазвам си за мислога и този миг на двупластова тъга: кое е по-жалко, дали мечтите на половин свят да са едни и същи, или тя да не знае какви са били?
– Много клиенти ли имаше?
– По едно време доста, но отначало не особено – признава тя. – Искате ли да ви татуирам?
– Още не. Ще ми покажеш ли клиентите си от първата година?
– Нямам право да разкривам подробности за клиентите си.
Замислям се.
Мисленето ще го изрежа.
– А график на записаните часове?
– Само часовете, без имена и теми – съгласява се тя.
Наистина не са много. Десетина татуировки през първите два месеца, повечето – със съдебна заповед. Не съм го очаквала. Няма го и в материалите по темата. Разбира се, празнотите от онзи период са доста.
Радостта и изумлението от това откритие няма да трия. Дори паузата размисъл ще запазя.
Що за провинение налага да ти татуират мечта със съдебна заповед? И редно ли е изобщо това?
– Какви процедури са правени? – питам наслуки за някои от съдебните решения.
– Нямам право да разкривам подробности за клиентите си.
– А имаш ли право да повтаряш процедурите?
Машината за татуировки тихичко бръмчи, а на витрината над морето са излезли облаци. Изглежда ми доста студено на онзи бряг. Присвивам очи да фокусирам хората, които се разхождат там, но не успявам – изгледът е стар модел. И очите ми също.
Не можеш да мислогваш стари неща с нови очи.
– Искате ли да ви татуирам?
– Да – съгласявам се. – Сложѝ ми същото като на този сеанс.
– Тази татуировка е перманентна – предупреждава ме тя. – По нареждане на съдия Херман Девъро. Изтриването и преправянето ѝ може да доведе до допълнително наказателно татуиране.
Билетът ми е седмичен, така че всичко перманентно трае седем дни… вече шест. Облягам се и затварям старите си очи, за да остана насаме в мислога си, докато машината ме пристяга в стола и се включва в невралния шунт на старото ми тяло.
Старо като за поклонение.
Машината отброява от десет назад и започва да татуира.
Ще запазя в мислога изненадата си и страха пред онова, което също липсва в старите данни.
Татуирането боли.
Татуировката е разкошна. Ню-САЩ стил – плътно запълнена, прецизно реалистична, с наситени детайли – и в първите минути плува на повърхността на паметта ми, преди да се сгуши сред другите спомени.
– Засичам, че процесът е завършен успешно.
– О, да – отвръщам. – Подробностите са изумителни, дълбочината е отлична. Къде се намирам?
Още докато задавам въпроса, разпознавам изгледа. От витрината. Само че плажът е затрупан с боклуци. Задушавам се от напора на сълзите, докато се боря с татуировката и спомена как стоя на този плаж и ще прегазя ужасната бариера, за да карам сърф.
Обичам да карам сърф. Да се изправям на вълните.
Но сега старият изглед ще изплува на повърхността до безкрай.
Докато се мъча да преглътна това – и ще оставя всичко, до последната мисъл, в мислога си! – осъзнавам, че татуировката се натрапва с друго. Машината е стара, изгледът е реалистично неекологичен. Не той е наказанието. Татуирана съм жена и на плажа копнея за сърфистката до мен, желая да докосна дупето ѝ, да милвам гърдите ѝ в шепи, да целувам устните ѝ, да усещам аромата на парфюма ѝ; мокра съм отдолу и чак ми се гади от трепет. А тя ме отминава и все едно слънцето залязва над заринатия в боклуци плаж.
До края на билета си ще откривам отгласи и от изгледа, и от трепета, и ще останат запечатани в мислога ми от днешния ден. Перманентни. Присъдени. Присадени.
В старо тяло съм и си мисля за стари неща.
– Искате ли да ви татуирам?
Стряскам се и замалко да изсипя пицата си от кутията.
Беше наситено-детайлна на вкус, а дъвченето я татуира в мозъка ми, мислогнах и част от храненето, но сега е изстинала и лепкава, а аз не записвам.
– Не, не още – отговарям. – Какво друго наказателно татуиране си прилагала през периода?
Очаквам отново „нямам право да разкривам подробности“. Вместо това тя изброява:
– Дисфории, депресия, суицидни мисли, сензорни разстройства, нон-байнъри самовъзприятие…
Толкова болка! Старата пица се надига в старото ми тяло.
Някои от списъка ще трябва да проверя после. Но ми се струват все неща, които е трудно да си представиш, че съществуват. Че са възможни. Не и докато не ти се случат.
Татуирала е наказателно съпричастност. Ама че странна идея!
– А какви са първите ти доброволни татуировки? – питам.
– Нямам право да…
– Да, добре, знам. Просто повтори една от всичките. Някоя по-кратка.
– Това е еднодневна татуировка – предупреждава ме тя. – Ще се самоизтрие до сутринта.
Затварям старите си очи и стисвам зъби. Ще боли.
Плувам с китове.
Водата е отрезвяващо студена, а тялото ми – сковано в странна дреха, която не се намокря.
Китовете са невъзможно огромни. Забравям да дишам, докато цяла безкрайност към мен приближава титанична муцуна и на една ръка разстояние ми смигва мъдро око. Черната кожа е нашарена от белези: гънки върху коприна. Трепването на опашката ме завърта и отварям очи в стола срещу машината за татуировки.
Конвулсивно поемам дъх. Ужасно боли.
Днес китове няма. И слонове няма. Носорозите успяхме да ги клонираме.
– Плачеш ли? – пита тя. – Не ти ли харесва татуировката ми?
– Напротив – уверявам я. – Прекрасна е.
Похлупвам лицето си с длани и заридавам с глас, а татуираните китове пеят в дълбините на мислите ми.
– Искаш ли да те татуирам?
– Дай ми този път някакви видения – предлагам.
– Нямам право да…
Настръхвам в очакване на познатата фраза.
– … татуирам сън и прием на храна, тъй като татуировката не се явява адекватна замяна на реален калориен прием и отдих.
Стара умора ме обвива, но мисля, че ще понеса още една татуировка, преди да се върна в хотела си.
– Имах предвид „мечта“. По твое усмотрение.
Машината за татуировки бръмчи, а аз отпускам глава върху облегалката на стола. Не мислогвам – не очаквам нещо да надмине татуираното дотук, а визуални панорами и емоционални поредици имам достатъчно.
На витрината брегът е обгърнат от нощ и уличните лампи я озаряват като искрящи огньове. Трябва ми малко време да съобразя, че светлинките на хоризонта навярно са кораби.
Кораби! Мазут. Петролни разливи. Ух!
Толкова съм разстроена, че не усещам кога започва болката от татуирането.
На борда на платноход съм.
На ветроход.
Лодката е с прецизно ИИ управление и нулеви въглеродни емисии, и е обтекаема почти колкото китовете, но морето… О, морето! Водата е кристална и гъмжи от живот. Небето е лазурно, въздухът – чист.
Едно цяло съм с люлеещата се палуба под мен, а нощем звездите са толкова много и тъй ярки, че татуировката напомня повече сън, отколкото мечта.
В старата хотелска стая полагам старото си тяло в старото легло и сънувам ярки като звездите сънища – море, китове и неистов трепет се спояват в ядрена бомбa.
Старото ми сърце ще се пръсне.
На вградения изглед на витрината ѝ изгревът сресва пясъка и ми се иска да мисля, че дребните фигурки на брега правят любов.
В кутия с избелели картинки хотелът ми е опаковал закуска. Изяждам я полека, докато преглеждам записите на машината и сравнявам с историческия обзор от проучванията ми. Преглъщам хапките с топла течност от хотелския термос. Вкусовете разтърсват старото ми тяло от глава до пети, също като пицата. Наясно съм защо някой би искал да си татуира храна. И сън. Дори да не са адекватна замяна.
През първите години графикът не е особено натоварен, а студиото няколко пъти е разбивано.
– Имаш ли записи от нападенията? – питам.
– Имам свидетелски показания към подадени оплаквания за унищожаване на частна собственост.
Очаквам предложение да ми ги татуира, но вместо това изгледът на витрината се заменя с изглед към витрината. Направо подскачам в стола.
Изображението е мътно, групичката протестиращи едва се вижда. Имат табели и дронове. Чак по маските по лицата на полицаите се досещам, че мъглата е смог. Замърсяване. Закуската се надига в стария ми стомах.
– Има права́! Има права́! Има права́! – крещят хората на улицата и препречват пътя на полицаите и арестанта им.
Посипват се удари, вият сирени, нещо тежко разбива витрината.
„Татуирането дори на престъпници е посегателство върху правата на личността“, горещи се инфлуенсър в социалните мрежи от онова време. „Достъпът до съзнанието ни трябва да бъде забранен!“
Този откъс ще сложа в мислога си – и може би старата реакция, породена в мен. Трепет как да останеш верен на себе си – как ще останеш самият себе си, – ако допуснеш нещо чуждо в главата си. Все едно дали са копнежи, китове или звезди. Трепет и как ще бъдеш част от нещо по-голямо – ще си едно всеобхватно цяло, – ако допуснеш несвойственото за теб в най-съкровените си мисли. Как ще се промениш ти и как ще те промени татуировката.
„Обиколи света с татуировки!“ – това също ще го сложа в мислога. Когато пътуването е толкова опасно, съседните страни се превръщат в чужди планети. И съседите стават чужди.
– Продължаваш да изпълняваш наказателно татуиране въпреки погромите – отбелязвам, когато обедното слънце вече напича над изгледа на витрината и спомена-плаж е оживен.
– Такива са близо половината от ангажиментите ми – съгласява се тя. – Татуирам и общественополезен труд по преценка на общинските власти.
Допивам последните глътки от термоса и затварям старата кутия от хотела.
– Искаш ли да те татуирам?
Горещо е. Почиствам плаж. Познавам го веднага, защото е същият като от изгледа. Нося маска и въздухът нахлува с медицинско пощипване в гърлото ми. Ръцете ми са потни и хлъзгави под ръкавиците. Умората превръща кръвта ми в цимент и съм изгоряла на маска – слънцето е толкова ярко тук, край морето.
Зачервени лица, изтощени усмивки... Усещането за солидарност, за общност, за единство е спойката между мен и другите. То променя задачата, променя и нас.
Гигантска машина пресява пясъка подире ни, а соларните ѝ батерии приличат на слънчогледова пита.
Садя дървета. Копая дупка и този път не съм с маска, но от въздуха ми смъдят очите. Лопатата е изненадващо тежка, а пръстта – влажна и залепва за нея. Натискам с тока на подметката си и откъртвам буца трева и корени. Ароматът ме блъска в носа. Свежо! Взирам се и не виждам дъждовни червеи в дупката си, но в този момент някакво момиче ме побутва да отстъпя и изсипва цяла кофичка червеи и компост, а момче пъха фиданка в дупката. Засипвам я с пръст и тримата се смеем, макар че не се познаваме. Преминаваме към следващата дупка. Заедно.
По склона бавно пълзи огромен трактор с познатия слънчоглед на слънчевите панели. Ремаркето му е пълно с фиданки.
Старата ми глава пулсира от татуиране.
Имам нужда да усетя в кръвта си циментова умора.
Излизам от студиото да се поразходя. Мислогвам, но сигурно ще оставя само отделни кадри. Витрината и досега е закована след погромите. Снимах я на влизане вчера, но сега я гледам с татуирани очи. Не са ѝ сложили рекламни пана, както май е било типично за онзи хаос; но цялата е татуирана. Пингвини, колоездачи, птици, вълни, звезди и цветя, лъв и вълк, облаци, пламъци, ракета, галактики, застъпват се, припокриват се, пласт след пласт. Татуировките се разливат върху околните стари графити и ги претопяват в себе си.
Витрината на машината за татуиране изобщо не прилича на олтар. Съвсем нищо общо няма.
Не спирам да мисля за това, докато разхождам старото си тяло из етнографския квартал. Улиците са запазени около централните обекти – за контекст. Фасадите на сградите са нереставрирани – също за контекст. Има много графити. Значението на някои се налага да проверявам. Подминавам площад, ресторантчета, ъглово магазинче, болница с голямо хладилно ремарке пред входа; магазин за техника, магазин за автомобили, малък парк с катерушки и рампи за скейтборд. Всичко изглежда така, сякаш допреди минута е имало хора. Но са отишли да преследват мечтите си.
– Искаш ли да те татуирам? – пита тя, когато се връщам пред олтара ѝ.
Закусвам от старата кутия с картинки. Дошла съм рано и гледам изгрева на витрината. Машината за татуировки тихичко бръмчи. В дневника на сеансите ѝ има около година, когато е затворена и изпълнява само оскъдни съдебни заповеди, но този период и бездруго не искам да си го татуирам.
Не искам дори да го гледам, понеже нямам толкова сълзи в старите си очи. Да мисля за него ме изпразва от смисъл. Почти прелиствам до момента, в който мерките се разхлабват и студиото отваря, но и тогава е имало доброволни татуировки. Интересно как са попадали клиентите вътре? През задния вход? През тавана? Първите два месеца татуировките са само три, стават осемнайсет за следващите два, после над сто. Няма ги в материалите ми по темата. Разбира се, данните са твърде откъслечни.
Искам ли да се татуирам?
Опушвам си парче стъкло и гледам слънчево затъмнение през него.
Бера ягоди на горска поляна и се смея, цялата в сок.
Цепя дърва и брадвата е тежка като света.
Тичам след зайци сред ливада с цветя.
Кърмя дете и то зверски ми хапе гърдата.
Обратното на празнотата е щастие.
Тя не отива за скрап като много други. Когато отново отваря врати, графикът ѝ е запълнен за месеци напред, а работното ѝ време – удължено.
– Възстановяването до старото положение отпреди кризата е приоритет – уверява ме архивен холозапис.
Със старите си очи виждам стар трепет: светът работи както си е и няма причина да бъде променян. И проблемите са познати. И животът е познат. Мечтите са предвидими.
Виждам и новия трепет: старото се нуждае от промяна, от крачка напред, от различни очи. Промяната има нужда от мечти.
Мечтите предизвикват промяна.
„Сезонът на татуировъчните машини настъпи“. Ще сложа и това в мислога, при статистиката за бурното разкриване на нови студия.
Искам ли да се татуирам?
Правя снежни ангели, а снегът не спира да вали.
Карам кънки по замръзнало езеро.
Седя в здрача на брега на река сред орляк светулки и квакането на жабите.
Изкачвам се на връх и облаците под мен са сиво-бял океан.
Гледам как отлитат щъркелите на грамадни ята.
Прегръщам и ме прегръщат.
Обичам и ме обичат.
Стоплям и ме изпълва топлина.
Съм!
Тя е стара и татуира само стари неща.
Спират да се побират в старата ми глава.
През плета на миналото преплитам крака.
И просто искам да бълнувам. Да поспя.
На четвъртия ден имам сили само за това.
Петия ден прекарвам изцяло извън студиото. Мислогвам малко за други обекти в етнографския квартал. Татуировките тежат в старата ми глава и се блъскат всичките до една. Спомени за изчезнали вече хора; парченца от гигантското цяло. История, нетрайна като светнали пиксели на електронна дъска. Изтрива се под дъжда от време, който чука по черепа ми. Но оставя пръст, която времето да напои. И от нея израстват зелени филизи…
Взимам вечеря от улично камионче в другия край на квартала. Насреща има кино и театър, мислогнала съм ги по-рано, но здрачът ги променя. Завихря ги с шарени светлини и ярките цветове на рекламите. И вечерята ми е шарена. И безупречно вкусна, макар да е напечатана в камиончето.
Като малка мислех, че снегът се печата някъде високо в небето. Виждала съм веднъж, но не беше колкото в мечтите, татуирани в старата ми глава.
Не всички мечти могат да се сбъдват.
Но ако са достатъчно много, те се превръщат в лавина.
Шестият изгрев ме връща на стола пред витрината ѝ. Машината за татуировки тихичко бръмчи. Дневникът ѝ от първите три години след отварянето не е лавина – скъсана язовирна стена е. За този период вече има достатъчно данни. Приготвила съм дори няколко изследвания, които да цитирам:
Културата на татуировките – отражение на растежа.
Важните теми и надграждането им в популярните татуировъчни студия.
Овладяването на климатичните промени и татуировъчните фестивали по света.
Мисля си обаче, че историците грешат: татуировките не са отражение на растежа, а основата му. И още – че лавината започва с разместването на една снежинка. С татуирането на съпричастност например.
Редно ли е това да става със съдебна заповед? Навярно не, но нямам право да съдя. В историята на човечеството много промени са започвали в съдебната зала. И то не винаги с правилната присъда.
Прелиствам дневника нататък, когато натоварването намалява и се появяват свободни часове. И още по-нататък, когато преминава през нови, по-малки пикове. Почти съм стигнала до края.
Тя не е просто стара, тя е последната.
Тя е легенда, а легенда не се става, ако си отражение.
Легендите разместват снежинки. Те са двигател на лавините.
– Искаш ли да те татуирам? – пита тя, когато вдигам полека глава.
– Да – съгласявам се и посочвам последния ангажимент в дневника. – Сложи ми същото като на този сеанс.
Небето е черен лист хартия, татуиран с безброй звезди.
В него ме съпровождат шушнене, съскане и цъкане на дрехата, която удобно пази крехкото ми тяло.
Възторгът спира дъха ми, когато въртенето изгрява Земята и тя заема цялото ми полезрение. Искам я с такава сила, че трепетът ми изпълва празнотата.
С нови очи съм, когато се връщам пред олтара ѝ на седмия ден.
Тя е стара и татуира лавини.